Мобилността на ст. пр. Есин Халид и доц. Пламен Петров в SIIRT UNIVERSITY, Турция

Диарбекир – плетеница от минало и настояще
В началото на ноември, 2020 г., имахме възможността да посетим университета в Сиирт, Турция.
Разположен в югоизточна Турция, близо до границите със Сирия и Ирак, поминъкът в района е предимно селско стопанство, но се добива и нефт. На път към Сиирт се преминава през Диарбекир – нарицателно име, като онова руското, Сибир! Представях си пустош, селяни, хванати в капана на миналото, порутени къщи… Диарбекир, в който заточвали българи, като по някои разкази те пътували до там пеша, с вериги на краката и шиите. Диарбекир, който описвали като място на страх, ужас и смърт.
Леко планински район, със странна почва, с оскъдни дръвчета. Въпреки заобления планински релеф земята се обработваше, но пак всичко ми изглеждаше безцветно, безрадостно, мизерно. На места беше орано, на други горено, виждаха се овце, но и те едни безлични … Имаше и щастливи пуйки … Овчарите със стадата напълно се вписваха в представите ми за тази пуста, забравена от Бога местност – неопределени, навлечени с безформени дрехи, сливащи се с безцветието наоколо.

Този район е населяван от кюрди и араби, като в миналото е имало и много християни, арменци предимно. Но хората из анадолския край бяха любезни и приветливи. Очаквах все пак градът да не е безлюден, в 21 век живеем! Обаче! Не очаквах да видя толкова много високи блокове, лъскави улици, по нищо неразличаващ се нормален турски град! А населението му, проверих, било над милион! Ееех, няма вече пустош никъде!

Всички сме учили за реките Тигър и Ефрат, люлки на цивилизацията, но навярно малцина ги свързват с точно този район. За мен беше истински бонус да зърна двете достолепни реки, макар че Тигър, точно в този участък, на път към Сиирт, да бе в абсолютен унисон с околностите – лишена от достолепието на името си река, по-скоро рекичка, нещастно течаща в тия сиви и безжизнени степи.
Така в размисли и съзерцания стигнахме неусетно до Сиирт, нашата крайна цел. Сравнително малък за стандартите на Турция град, но със свой собствен университет. Прави ми впечатление, че университетите в Турция обикновено са на разстояние от града и заемат обширна територия. Факултетите разполагат със свои собствени сгради и не рядко обслужващите линията автобусчета имат по няколко спирки в самия кампус.
В пандемийното време студентите се обучаваха онлайн, така че срещите ни в университета бяха единствено с преподаватели, заместник ректори и ректора. Обсъждахме възможности за съвместни проекти, както и проблемите и предизвикателствата, наложили бърза адаптация към дистанционно обучение. Домакините ни бяха приветливи и любезни, срещите ни бяха отразени в местната преса, което от своя страна ни направи разпознаваеми почти навсякъде. Няма как да не отбележа, че почитта на турците към учителите е огромна! Черпеха ни, заприказваха ни, отнасяха се към нас с изключително уважение!
Тъй като недалеч от Сиирт се намираше областта Мардин, а в нея градчето Мидят, служещо за фон на снимки на някои турски сериали – каменни къщи, тесни улици, природни красоти с пълноводна река и причудливи скали – решихме да отскочим до там. Колегите ни ни дадоха насоки, като обясниха, че областта Мардин и градчето Мидят са туристически забележителности, но не толкова за чужденците, колкото за турците. След като приключихме с ангажиментите, поехме нататък.
За разлика от първия път, когато видяхме река Тигър, тук тя беше голяма. Беше обемна! Беше пълна! Беше величествена! От едната ѝ страна се издигаха скалисти, наглед ронливи, възвишения, които сякаш я затваряха и възпираха да не хукне нанякъде и да се загуби. Много обемна ми изглеждаше, като язовир. Много близо до мястото, на което пресякохме Тигър, има населено място на име Хасанкейф, исторически град на около 120 000 години. На брега на тигърчето, от водата му стърчали останки от мост от 12ти век, гробница от 15ти век и много природни пещери. В тези пещери все още си живеели хора с тази разлика, че си привнесли малко удобства и са си ги електрифицирали.
Държавният глава обаче решил, че по-важно е на това място да се изгради язовир. Което означавало, че древното селище ще трябва да се адаптира към съвсем нова функция, а именно – дъно на язовир. Хората, естествено, нямало да могат толкова бързо да се адаптират, поради това държавният глава се разпоредил да им се построи цял квартал с името Нов Хасанкейф. Но само за семейни.
В стария град туристи нямаше. В момента, в който се гмурнахме в това каменно обиталище, нещо се промени. Трябваше ми време да разбера какво. Когато сте на обикновена улица, ушите ви се чувстват спокойни и си възприемат нормално тишината или шумовете. Обаче в тези каменни улици, обградени от каменни къщи, нещо възпрепятстваше спокойствието на ушите. Тишината тежеше, а звуците ехтяха. Много исках да видя вътрешността на къщите, които си бяха напълно обитаеми, и на няколко пъти ми се удаде възможност да надзърна, защото живущите там хора излизаха и влизаха доста често, но бързо затваряха вратите. В първия случай на надзъртане бях изумена от видяното! В каменния двор, вързани за стената с въже, стояха и преживяха две крави! При втория случай не можах да видя нищо впечатляващо. Но третото надзъртане не ме разочарова. Отворената врата разкри пред очите ми склон! С проскубана трева. А по тоя склон кози!
Виждахме някъде върха на църква, с кръст, но особеното на този каменен квартал беше, че можеше да виждаш само върховете на сградите, но не и да ги намираш къде са. Както ни бяха разказали колегите, тук в миналото е имало много християни, предимно арменци. Накрая видяхме и още една църква, минахме до нея и случайно забелязахме, че е църква. Каменна, естествено, с висока ограда.
Улиците не са прекалено дълги и ако не се влеят в друга улица, завършват в пустош. Като казвам пустош, имам предвид пустош. Там би трябвало да има растителност, да има насекоми, да има храна за кокошки, обаче в този край пейзажът не само изглеждаше сив, унил и убит, но явно наистина нямаше живот в него. Защото по каменните улици крачеха много кокошки и петли, които в камъните нямаше какво да намерят за ядене, но явно и пустошта не предлагаше кой знае какво.
Атмосферата на този далечен край ни заплени, вплете миналото и реалността в една тънка нишка и определено бихме се радвали отново да имаме възможност да се върнем там!